„Най-малките ковчези са най-тежки“ / 70x100см, туш върху хартия,
част от "Децата на Газа - осакатените ангели",
проект на Адриана Герасимова
06.05.2025
Гергьовден е, заколение на агнета и деца.
Убедих се, че любимият допинг на злото е човешката апатия.
2 години необезпокояван холокост го доказват.
Редят се християнски празници, но за 2000 години нищо в човешката природа не е еволюирало, само оръжията са се оптимизирали.
Имаше една мисъл на Кърт Вонегът, че ако Христос беше сред нас днес, то той щеше да бъде убит с инжекция.
След Газа си мисля, че щеше да бъде убит с дрон в палатката си, в така наречената „безопасна зона“.
И винаги е имало Каин и Авел, както и Юда, това са архетипи. Въпросът е кога точно загубихме способността да ги регистрираме.
Кога избрахме удобството на фарисеите, кога казахме „Разпни го!“ за всяко различно от нашето дете?
Кога се загубихме до такава степен? Винаги ли сме били варвари?
Качвам това изображение на Гергьовден (първата публикация в социални мрежи, което е направила авторката- бел.ред.) , ден на храбрия воин в свят на неравностойни войни, в които битките отдавна не се водят между войски.
За едната страна боевете са схематизирани, подобно на компютърна игра, в която героят таргетира с изкуствен интелект целта, натиска копче от далечна стая с климатик. Взривява стерилно, чисто, „цивилизовано“.
Миризмата на смърт и обгорена плът остава за другата страна, изпитала на гърба си последните разработки на оръжията.
Газа е бойното поле на модерните огньове на Змея, където
най-беззащитните затворници- мъже, жени и деца, опитват да се изправят срещу невъзможното и да оцелеят.
Дълго време отказвах да я нарисувам. Все още не знам името й. Малкото й полураздробено телце остана като дуален символ в съзнанието ми.
Дясната й съвършена половина почти недокосната, със затворено око, с изящната си обичка, облечена в боди с типичните за момиченце панделки. Застинала в зловещ контраст с другата обезобразена половина, отразяваща човешката безпощадна апатия и жестокост.
Така се случи, че е готова днес. Тя е моят воин, който с откъснатата си длан сякаш ни казва „СПРИ, о неразумни юроде, срещу кого се биеш?! Срещу себе си?!“
Портретът й се базира на репортажен кадър на палестинския журналист Мотаз Азайза и датира разгара на холокоста в Газа. Още помня думите му „Това е най-шокиращото и съкрушаващо нещо, което някога е трябвало да документирам. Все още ли смятате, че това е „самозащита“?!“
От тогава могилата с детски трупове прогресивно нарасна до необозримото число 20 000+.
Кога се загубихме до такава степен?
Винаги ли сме били варвари?
„Най-малките ковчези са най-тежки“ / 70x100см, туш върху хартия,
част от "Децата на Газа - осакатените ангели",
проект на Адриана Герасимова
06.05.2025
Гергьовден е, заколение на агнета и деца.
Убедих се, че любимият допинг на злото е човешката апатия.
2 години необезпокояван холокост го доказват.
Редят се християнски празници, но за 2000 години нищо в човешката природа не е еволюирало, само оръжията са се оптимизирали.
Имаше една мисъл на Кърт Вонегът, че ако Христос беше сред нас днес, то той щеше да бъде убит с инжекция.
След Газа си мисля, че щеше да бъде убит с дрон в палатката си, в така наречената „безопасна зона“.
И винаги е имало Каин и Авел, както и Юда, това са архетипи. Въпросът е кога точно загубихме способността да ги регистрираме.
Кога избрахме удобството на фарисеите, кога казахме „Разпни го!“ за всяко различно от нашето дете?
Кога се загубихме до такава степен? Винаги ли сме били варвари?
Качвам това изображение на Гергьовден (първата публикация в социални мрежи, което е направила авторката- бел.ред.) , ден на храбрия воин в свят на неравностойни войни, в които битките отдавна не се водят между войски.
За едната страна боевете са схематизирани, подобно на компютърна игра, в която героят таргетира с изкуствен интелект целта, натиска копче от далечна стая с климатик. Взривява стерилно, чисто, „цивилизовано“.
Миризмата на смърт и обгорена плът остава за другата страна, изпитала на гърба си последните разработки на оръжията.
Газа е бойното поле на модерните огньове на Змея, където
най-беззащитните затворници- мъже, жени и деца, опитват да се изправят срещу невъзможното и да оцелеят.
Дълго време отказвах да я нарисувам. Все още не знам името й. Малкото й полураздробено телце остана като дуален символ в съзнанието ми.
Дясната й съвършена половина почти недокосната, със затворено око, с изящната си обичка, облечена в боди с типичните за момиченце панделки. Застинала в зловещ контраст с другата обезобразена половина, отразяваща човешката безпощадна апатия и жестокост.
Така се случи, че е готова днес. Тя е моят воин, който с откъснатата си длан сякаш ни казва „СПРИ, о неразумни юроде, срещу кого се биеш?! Срещу себе си?!“
Портретът й се базира на репортажен кадър на палестинския журналист Мотаз Азайза и датира разгара на холокоста в Газа. Още помня думите му „Това е най-шокиращото и съкрушаващо нещо, което някога е трябвало да документирам. Все още ли смятате, че това е „самозащита“?!“
От тогава могилата с детски трупове прогресивно нарасна до необозримото число 20 000+.
Кога се загубихме до такава степен?
Винаги ли сме били варвари?
